Иван Ташев учи до 7 клас в родното си село Гиген, след което в Плевен завършва техническо училище по електротехника и дърводелство. Там научава немски език. Участва във военни действия срещу нацистка Германия взаключителната фаза на  Втората световна война, като за проявена храброст е награден с три ордена. Привърженик е на БЗНС „Никола Петков”. След завръщането си от фронта отказва да се включи в ТКЗС.

В периода 1947-1952 г. многократно е въдворяван в лагерите „Биримирци”, „Ножарево” и „Белене”. Обвиняван е в говорене срещу комунистическата власт в родното му село Гиген, Плевенско във връзка с насилственото отнемане на земята.

Арестуван е на 2 юни 1952 г. в дома си в с. Гиген в присъствието на семейството му и двете му деца. Откаран е в Плевенския затвор. Обвинен е в „противонародна” и „предателска” дейност като организатор и ръководител на нелегална група. Съден е по скалъпен съдебен процес, по който подсъдими са 17 души, повечето от които не се познават помежду си.

Съдебният процес се провежда на 8 и 9 декември 1952 г., като тогава подсъдимите за първи път чуват, че са били в пряка връзка с американското разузнаване и са действали заедно с горяните. Признат е за виновен и е осъден на смърт чрез разстрел. Престоява 91 денонощия в килия на смъртен. Присъдата е обжалвана без резултат. Тогавашният министър на правосъдието Ради Найденов, приятел на тъста на Иван Ташев, отказва да съдейства. Партийният комитет на БКП в родното село на осъдения село Гиген настоява присъдата да бъде изпълнена.

На 2 март 1953 г., три дни преди смъртта на Сталин, Иван Ташев пише предсмъртно писмо до семейството си върху тъкана кърпа, открита по-късно в хастара на окървавените му дрехи, върнати на съпругата му:

„Мила Гина, прощавай...
Че те оставям тъй сама. Остана ми вярна.
Идвай с милите ми дечица, които оставям тъй малки сирачета. Целувайте, прегръщайте вместо мен кръст и букви на гроб студен.

Майко, татко и мили сестри и всички! Не забравяйте делата ми.
Иво! Съди тъй, както мен осъдиха подлите изменници. Смърт.

Целувам ви всички:
Иван.”

Смъртната му присъда е изпълнена на 11 март 1953 г. в Плевенския затвор, след като е потвърдена от Върховния съд. 32-годишният мъж е изглеждал като немощен старец, напълно побелял, едва мъкнещ веригата на крака си след жестоки физически и морални изтезания.

Оцелели николапетковисти, лежали по това време в Плевенския затвор, по-късно разказват на близките, че при извеждането за разстрел Иван Ташев непрекъснато е викал:

„Другари, николептковист съм, от село Гиген съм. Оставям две малки деца. Ивенце, Красенце... Николептковист съм, от село Гиген съм, невинен съм...”

Нито по време на следствието, нито след произнасянето на смъртната присъда не е разрешено да децата му да го видят. Не е позволено на нито един от семейството му – съпруга,  родители и сестри да се прости с него. Иван Ташев е разстрелян и хвърлен в един гроб с Георги Гочев, осъден по същия процес, който също не е помилван, въпреки че по време на делото губи разсъдъка си.

„Никога не сме го забравили. Бях 8-годишна, когато убиха баща ми. Спомням си много добре, че още по време на следствието пътувахме с майка ми до Плевен да измолим свиждане, но следователят, вероятно от Държавна сигурност, не ни разреши. Не ни разрешиха да се видим и по време на съдебния процес”, разказва пред pametbg.com Красимира Ташева, дъщеря на Иван Ташев, 62 години след неговото убийство.

„Години произнасяхме тихо името му, а то кънтеше до болка в наранените ни души. В дългите зимни нощи тъгувахме за баща, а днес тъгуваме за осезателната липса в нашия живот на една светла, смела и честна личност. Ако като невръстни деца сме имали нужда от моралната му и материална подкрепа, от добрата и силна бащина длан, то сега, в тези нови времена, безкрайно много търсим духовната му близост. Такъв човек не се забравя” са написали в един от помените за него децата му Красимира и Иво, чиито деца знаят истината за своя дядо.