Участието в нахлуването в Чехословакия
През 1968 г. комунистическото управление в НРБ е един от най-активните участници във военното нападение на суверенна Чехословакия. Решението за участие във военната интервенция след Прашката пролет е взето от Министерски съвет, чийто председател е Тодор Живков със строго секретно постановление №39 от 20 август 1968 г. Мотивът е „за оказване на военна помощ на Чехословашката комунистическа партия и на чехословашкия народ”.
Участието на България във войските на Варшавския договор, нахлули в Чехословакия през 1968 г, е израз на просъветската политика на Тодор Живков, която той неотклонно следва по време на своето управление (1954-1989). Той никога не внася яснота за ситуацията, при която България участва в окупацията на Чехословакия. В своите „Мемоари”, издадени през 1997 г. той отделя повече място на пристрастяването на съветския лидер Леонид Брежнев към евтиния тютюн отколкото на нападението над Чехословакия. В спомените си прехвърля отговорността на СССР:
„Участието на страните-членки на Варшавския договор в окупацията на Чехословакия беше предварително съгласувано в Москва. Инициативата за тази окупация беше на съветското ръководство. Брежнев бе категоричен, че в Чехословакия е подготвен контрареволюционен заговор. Това беше единствената информация. Първите ръководители от социалистическите страни, в това число и аз, стояхме в Москва около една седмица за обсъждане на обстановката в Чехословакия.”
Отговорността за включването на България във военната интервенция срещу Чехословакия обаче е лично на Живков, като министър-председател и лидер на БКП. Под решението за участие, взето от неговото правителство, се подписват още 33 министри и председатели на комитети в тогавашния кабинет. В документа българското участие във военната интервенция получава следната формулировка:
„Отзовавайки се на молбата, отправена от партийни и държавни деятели на ЧССР към СССР и другите съюзни държави за оказване военна помощ на чехословашкия народ за ликвидиране на заплахата за съществуващия в Чехословакия социалистически строй, създадена от контрареволюционните сили в страната, встъпили в сговор с враждебни на социализма външни сили и изхождайки от съществуващите договорни задължения, Министерски съвет постанови:
НРБ да участва с въоръжени сили съвместно със Съветския съюз и другите страни от Варшавския договор в оказване на помощ на чехословашкия народ в борбата му срещу контрареволюцията. Изпълнението на постановлението се възлага на министъра на народната отбрана.”
За това как властта в България тогава е възприемала случващото се в Прага говорят думите на председателя на КДС ген. Ангел Солаков: „Дълбокия смисъл на “Чехословашката пролет” ние тогава не разбрахме. Сметнахме, че вълната на остра критика и разголване на недъзите, която растеше всеки ден, е подготовка за настъпване на контрареволюцията. Трябваше да минат много години, за да проумеем нейния дълбок замисъл”.
Ген. Атанас Семерджиев, тогавашен началник-щаб на Българската народна армия, разказва за конкретното българско участие във военната интервенция:
„Нашите части, определени да участват в акцията (12-и и 22-ри мотострелкови полк), още през юли се намираха на територията на Съветския съюз, където бяха поставени в оперативно подчинение на създадения специален щаб. По силата на този факт – националното ни командване – бяхме освободени от отговорност за планирането, организацията и ръководството на предстоящите действия...
По-голямата част от населението на Чехословакия възприе тези действия не като „братска помощ”, оказана му, за да се “справи с контрареволюцията” и да „защити социализма”, а като унижаваща достойнството му окупация. То се опитваше с автобуси, трамвайни коли, самосвали и други средства да прегради пътя на танковете и бронетранспортьорите. Замерваше ги с камъни, тухли, бутилки със запалителна смес, железа и други предмети. Така посрещна и нашите части…
Решението за въвеждането на войските ни на територията на Чехословакия беше взето на най-високо политическо равнище (войските бяха само изпълнители), но това съвсем не оправдава нас – висшите военни ръководители от съюзните страни, един от които съм и аз.”
Още през 70-те години писателят Георги Марков описва истинското лице и роля на първия партиен и държавен ръководител:
„Моите разочарования от дейността на Тодор Живков бяха започнали доста време преди август 1968 г., но нашествието на войските на Варшавския договор беше пределната точка, моментът, който смъкна всички маски. Тогава видях, че всичките действия на първия секретар, цялото му обществено поведение бяха най-логично придържане до отредената му актьорска роля в съветската пиеса, наречена “Народна република България.”
Живков най-добре разкрива своята истинска гледна точна за събитията в Унгария и Чехословакия в изказване по време на вечеря с интелектуалци през 1974 г. след конференция, посветена на хумора и сатирата, където обстановката го е предразположила към по-голяма искреност:
„... да вземем контрареволюцията в Унгария. Тогава също имаше едно надигане, включително и във вашите среди. Ние казахме: спокойствие, другарки и другари, дайте да живеем по закон божи! И партийната линия се потвърди. Контрареволюцията в Унгария бе разгромена. С наша, а също и с ваша помощ.
Така бе и при чехословашката контрареволюция. Пак казахме: другарки и другари, дайте да живеем по закон божи! И кой излезе прав? Чехословашките контрареволюционери или ние? Ние излязохме прави. Вие разбирате, че като казвам “закон божи”, имам предвид единствено верния марксистко-ленински път, по който вървим.”
Унизителната политика на Живков е осъдена не само от времето, което показа, че „авантюристи” като Чехия, Унгария и Полша намират естественото си място в обединена Европа много по-бързо от „реалистичната” България на Живков, затънала в дълговете на неговото управление. На 23 август 1990 г, 22 години след събитията в Чехословакия, 7-то Велико Народно събрание приема специална декларация, с която определя българското участие в окупацията „като недопустим акт на намеса във вътрешните работи на една суверенна държава” и поднася „своето дълбоко съжаление за участие в тази акция на български войски”.